Вече имам 4 деца  :) Борис Станимиров, ФейсбукДве украински деца, студенти,

Вече имам 4 деца  :) 

Борис Станимиров, Facebook

" Две украински деца, студенти, момче и момиче на 19. Отишли с " Уизеър " на разходка в азиатска страна. С по една раничка на гърба, както се пътува с нискобюджетните авиолинии. И с летни облекла, тъй като там, където отиват, е лято. 
Там ги заварва войната. Нямат къде да се върнат. Няма и по какъв начин. И остават на улицата. Съвсем сами и напълно без нищо. 
Отиват в посолството на една доста уредена и много-много богата европейска страна и желаят помощ. Казват им, че им съчувстват, само че нямат бюджет, с цел да ги превозят до богатата страна. 
За благополучие, в съседство с посолството на богатата и уредена страна било посолството на най-загубената и неуредена страна в Европа. То нямало бюджет даже за дребни сладки за банкет на националния си празник, какво да приказваме за самолетен билет на бежанци, и то двама, и то украинци. 
Само че консулът, който срещнал децата, не им споделил това. Прегърнал ги. Прибрал ги при себе си. И почнал българският екзодус с цялата си безредна хубост. Местната българска общественост приели децата у дома, щипали им бузките, създали им баница, събрали между тях пари, дали им облекла, купили им самолетни билети. 
Щафетата на живота. 
Вчера влязох при ректор на малко висше учебно заведение, където се преподава специалността, която учат украинчетата. Не довърших изречението. Минути по-късно с човек от студентския съвет намерихме стая в общежитието. 
Благодарен съм, че тази нощ тъкмо аз бях определен да взема децата от летището. Граничните служители на реда ме пуснаха съвсем до самолета. Щафетата на живота сработи и тук. Всеки познава някого, който познава различен, който работи някъде... Държавата ни е цялостен безпорядък, няма нито концепция, нито правила какво би трябвало да се прави. Но хората ни са положителни и вършат, каквото би трябвало. 
Имах две деца. Вече имам четири. Сега спят.

 

Бабата с тояжката

Тя е една от милионите хора, бягащи от войната в Украйна. От Чернобил е.  На 80 години е и е видяла доста беди. Преживяла е Втората международна война и повредата в АЕЦ-а през 1986 година Сега в Украйна отново е война. След дълго пътешестване старата жена идва в Словакия. Ходи мъчно, оказва помощ си с дървена тояжка. Но се усмихва. В сигурност е.  А граничари са се погрижили да й намерят удобен бастун. 

Научихме за нея от Facebook страницата на Министерството на вътрешните работи на Словакия. Тамошното Министерство на вътрешните работи стартира да разгласява на страницата си във Facebook разкази и фотоси на украински бежанци, които са потърсили протекция в страната. Така светът разбра и за 11-годишния Хасан. 

 

 

 

 

Пътят на дребния Хасан

11-годишният Хасан влезе в световните вести, откакто самичък пропътува 1000 км, бягайки от войната. Семейството му живее в гр. Запорожие, където се намира Запорожката АЕЦ - най-голямата в Европа. Когато съветски военни елементи стартират да обстрелват централата, майката на Хасан незабавно го качва на влака, с цел да го изпрати в сигурност в Словакия, където учи един от братята му. Тя остава, тъй като старата й майка е мъчно преносима. 

След 4 дни пътешестване и прекачвания в препълнени с бежанци влакове Хасан идва в Словакия - с паспорт, найлонова торбичка и изписан на ръката телефонен номер (на баткото). На границата му оказват помощ да се обади на брат си и двете момчета скоро се срещат.  " Бягахме от армията на Путин, когато живеехме в Сирия. Убиха татко ни и се преместихме в Украйна при фамилията на майка ни. Сега още веднъж бягаме от армията на Путин “, споделя братът на Хасан – Закария. 

Майката и бабата също съумяват да се изтеглят. Взимат и кучето. Семейството още веднъж е дружно  - в Словакия. 

" Предай нататък "  

Мария Пеева, Facebook

Преди доста години Иван отиде да поработи няколко месеца в Русия с българска строителна компания. В края на престоя му в Тула и аз постоях там. Тръгнахме си за България със служебен рейс. По мрачно влязохме в Украйна, а още в първото градче ни стопираха на нещо като контролно-пропусквателен пункт. Оказа се, че имало вечерен час, не може да се пътува нощем и би трябвало да преспим в рейса. 
По-възрастните се загърнаха с якета и задрямаха, а ние, пет момчета и аз, се кукнахме на тротоара извън и унило запалихме цигари. Покрай нас мина някакъв мъж, спря се и ни попита на съветски от кое място сме. Обяснихме му, а той:  Идвате с мен, ще хапнем, ще пийнем чай и водка, ще се наспите.
Нашият домакин живееше с майка си. Сложиха на трапезата каквото имаше в хладилника, направиха ни кревати - дивани, столове, дюшеци.  
Човекът се оказа пенсиониран боен. Каза, че в никакъв случай не е излизал отвън Украйна, а това му било фантазия. Разказахме му за България, обеща да пристигна.
На сутринта ни разсъни рано, пихме отново чай, той ни изпрати до рейса. Нищо не видях от Украйна, минахме пренос. Този добър човек е единственият ми спомен от това пътешестване. 
Оня ден другарка ми написа за две украинки с три деца, коте и куче, които още не са си намерили квартира и няма къде да спят. Сетих се за украинеца, който ни беше приютил, и незабавно взех решение - ще ги взема у нас, ще разпъна дивани, имаме и надуваеми кревати, ще ги нахраня. Обадих им се, те обезпокоеното се съгласиха. 

После звъня на Иван: Ванка, аз малко непринудено ги поканих, ти нали помниш нашия украинец... А той: Хубаво, само че не помни ли нашите хъскита, ако им изядат кучето и котката? Бях не запомнила... В крайна сметка ги настанихме да пренощуват в хотел, а на идващия ден намерихме квартира. Двете дами се казват Ана, а мъжете им са Саша. Ана и Ана вече са по-спокойни. Имат връзка всяка със своя Саша в Киев, имат покрив, децата са добре. 
Попитах ги за какво са избрали тъкмо България. Оказа се, че са идвали и преди и у нас им харесва. Харесват баницата. И таратора. Мисля, че още доста неща ще им харесат. А което не им хареса, и на нас не харесва, тъй че просто ще би трябвало да го оправим.

Напоследък постоянно се сещам за нашия домакин от Украйна. Какво ли прави в този момент? Дали е съумял да пътува, както мечтаеше?

 

Наталия, Аня и децата от " Криле на вярата "

Доротея е българка, която от дълги години живее в Съединени американски щати. През 2017 г. със брачна половинка й осиновяват две момчета от Украйна. По-голямото дете е от вкъщи " Криле на вярата " в Мариупол - града, в който войната демонстрира най-ужасното си лице. Преди няколко дни Тея стартира акция за набиране на средства. Ето какво споделя тя: 

На 26 февруари директорката на сиропиталището в Мариупол -  Наталия Викторовна, съумява да измъкне 60 деца и да ги води в град Запорожие. Там ги поверява на щерка си Аня и се връща назад в грубо обстрелвания Мариупол, тъй като в " Криле на вярата " прииждат обезверени деца, изгубили родителите си, и цели фамилии, молещи за заслон и помощ. " От дълги дни нямам връзка с Наталия. Знам единствено, че Мариупол е подложен на тежки офанзиви. Хората са без ток, топлота, вода. Крият се в изби и изоставени здания. Умират от апетит и от обезводняване ", изяснява Тея. 

Аня, дъщерята на Наталия, има лично дете, а ненадейно се оказва виновна за още 60 - от вкъщи. С доста премеждия тя съумява да заведе всички в Полша - с дни пътуват през военни зони, сменят влакове и рейсове, църкви и доброволци им дават заслон и храна. В Полша ги настаняват в хотел. Аня се грижи за децата, само че е трудно  - изключително в първите дни, децата са извънредно травмирани и изтощени. Имат единствено облеклата на гърба си. После на помощ идват доброволци. Но вълната от бягащи от войната е голяма. Всяка помощ е  добре пристигнала, споделя Тея. 

А новини от Наталия, директорката на дома " Криле на вярата ", която отхвърли да замине за Полша и се върна в Мариупол, с цел да избавя още деца, няма. 

 

Героите на Арни

Актьорът Арнолд Шварценегер, роден в Австрия, някогашен губернатор на Калифорния, направи прочувствено видеообръщение към съветския народ в Туитър. Ето част от посланията му:   

" През 1961 година, когато бях на 14 години, отидох във Виена, за да гледам Световния шампионат по повдигане на тежести. Бях измежду феновете, когато руснакът Юрий Петрович Власов завоюва златния медал и стана първият човек, вдигнал 200 кг над главата си. Мой другар съумя да ни вкара зад сцената. Там най-силният на света стисна ръката ми и ми се усмихна. Никога няма да не помни този ден. 

Върнах се у дома и закачих неговата фотография над леглото ми. Започнах да се занимавам с повдигане на тежести. Баща ми все настояваше да смъква лика на Власов и да си намеря някой немски или австрийски воин. Той не обичаше руснаците поради претърпяното през Втората международна война. Ранили са го в Ленинград, където нацистката войска, в която беше служил, нанесе ужасяващи щети на великия град и неговите смели хора. Но аз не смъкнах фотографията. За мен нямаше значение под чий байрак се състезава моят кумир.

След доста време още веднъж срещнах Юрий - в Москва по време на фотосите на " Червена топлота ". Прекарахме дружно през целия ден. Той ми подари синя чашка, с която всяка заран от този момент насам пия кафето си.

Когато преди време татко ми влезнал в Ленинград, той бил въодушевен от лъжите, които неговото държавно управление разпространявало. А си е тръгнал пречупен - физически и душевен. Преживя целия излишък от живота си в болежка - от счупения гръбнак, от шрапнела, само че и болежка от виновността.  

Обръщам се към съветските бойци: Не желая да бъдете пречупени като моя баща. Това не е отбранителна война на вашите предци. Това е експанзия. Жертват вашите животи и вашето бъдеще поради безумна война, която целият свят осъжда. 11 милиона руснаци имат фамилни връзки с Украйна. Всеки патрон, който изстреляте, е ориентиран към брат или сестра. 

Руското държавно управление споделя, че това е война за денацификацията на Украйна. Това не е истина. Украйна е страна с президент от еврейски генезис, а тримата братя на татко му са убити от нацистите. Украйна не е започвала тази война. Кремъл започна тази война.  

Руското държавно управление лъже своите бойци. Казва им, че отпътуват да се бият с нацистите. Че украинският народ ще ги посрещне като герои. Че ги пращат на учения. Че отиват да пазят руснаците в Украйна. Нищо от това не е истина. Руските бойци се сблъскаха с гневна опозиция, тъй като украинците пазят фамилиите и страната си.  

На всички руснаци, които излязоха и не престават да излизат на митинги против нашествието в Украйна, споделям: Светът видя вашата храброст. Арестуват ви, вкарват ви в пандиза, бият ви. Вие сте моите нови герои . Вие имате силата на Юрий Власов. Вие носите същинското сърце на Русия. Нека Бог да благослови всички съветски другари.